Ерик Вотрен, драматург на Театър Види – Лозана, за театралната инсталация „Наследство – пиеси без хора“ на Щефан Кеги и Доминик Юбер.

След тъмния коридор влизаме в елипсовидна стая. В това спокойно пространство със заглушена светлина има осем врати. На тавана виждаме проектиран образ на земното полукълбо, обсипано с блестящи светлинки, които ненадейно се появяват и чезнат – в този момент някъде по света някой е починал.

Над всяка врата хронометър отброява секундите обратно. Автоматичната врата се отваря, откривайки малка ниша, разпростираща се на едва няколко квадратни метра. Няколко зрители влизат вътре, а вратата се затваря зад тях. Скоро чуват глас, който им описва къде се намират и какво виждат. Думи на някой, който не е там, изречени към свидетели, на които гласът би искал да сподели нещо за своя живот. По една или друга причина този отсъстващ разказвач съзнава, че смъртта му наближава, и е подготвил наследството си за присъстващите зрители.

“Nachlass” от “nach” – след и “lassen” – оставям. “Nachlass – Pièces sans personne” („Наследство – пиеси без хора“) е театрална инсталация, създадена през септември 2016 г. в Театър Види – Лозана от Щефан Кеги и Доминик Юбер. Юбер е един от съоснователите на „Римини Протокол“, творчески колектив, който вече над петнадесет години разширява границите на документалното изкуство. Отказвайки се от мимезиса, колективът по театрален начин се ангажира с многобройните страни на различни социални проблеми, които разисква, фокусирайки се най-вече върху нови и автентични ситуации, породени от глобализацията и живеенето в свързан свят. Техният театър се случва под формата на драматизирани възстановки с участието на „експертите на ежедневието“, както самите те ги наричат. Доминик Юбер създава пространства, които черпят колкото от сценографията, толкова и от арт инсталациите. Той успява да размие границата между двете, като въвлича функцията на фикционалното пространство и на пространството на значенията в изграждане на връзка със зрителите.

„Наследство – пиеси без хора“ започва като изследване, проведено от двамата швейцарски артисти и екипа, който те събират. Той включва още драматурга Катя Хагедорн и филмовия режисьор Бруно Девил. В продължение на две години те търсят хора, изправени пред смъртта. След като накрая успяват да се срещнат с няколко души, очакващи по различни причини своя край, заедно с част от тях те изготвят специални стаи, в които всеки да постави своето наследство. Следи от техния живот, които ще останат, след като тях вече ги няма – инсцениране на преход, на завещание, последно помахване.

Осемте стаи са колкото място за възпоменание, където животът може да остане запомнен, толкова и възможност за откровение от страна на отсъстващия към присъстващите. Един от тях е Александре Бержерю. Той страда от рядка болест и казва на дъщеря си, че няма да може да я види как пораства. Челал Таип, който е прекарал целия си живот в Цюрих, желае да бъде погребан в Турция и описва пътя, по който тялото му ще премине след неговата смърт. Жена от Франция, с която се срещат два дена преди евтаназията ѝ в Швейцария, си припомня любовта към сцената, на която на младини е имала успех, както и живота си като секретарка и представи своята изповед като интимен театър. Изборът на тези изповеди формира ансамбъл, в който индивидуалните ситуации се допълват и навлизат в диалог една с друга. Те се занимават с отношението между смъртта и рода (Александре, обръщайки се към дъщеря си), с поемането на риск (Михаел Швери и парашутизма), с неувереното представяне на колективното минало (Втората световна война и немската съпружеска двойка Волфарт), с медицината, надеждите, границите и съмненията (Рихард Фраковяк и неговото изследване на деменцията и идентичността), с родината и произхода (Челал и неговото погребение в Турция, която бегло познава), с времето и спомените, които избледняват (будилника на Жеан и фотографиите) и с наследството – какво остава след смъртта (Габриеле фон Броховски и плановете за нейните проекти). Стаите се превръщат в гранично пространство между присъствие и отсъствие, живот и смърт; в чувствителна изповед за единственото човешко преживяване, което не може да бъде съпреживяно.

„Наследство“ се състои като серия от посещения в осемте стаи, които всеки предприема със собствено темпо и без зададена последователност, а цялото преживяване трае по-малко от два часа. При излизане от всяка отделна стая зрителите се срещат в едно общо пространство, което служи и като чакалня, където пътищата им се пресичат. Всяка стая побира около дузина зрители. Тъй като казаното от всеки глас е подготвено специално за тази ситуация, то не може да бъде сравнено с прощално слово. Слушането представлява колективно преживяване и в него индивидуалните животи се споделят и се превръщат в общи.

Театралната сцена винаги е граница между фикция и реалност, между отсъстващото и присъстващото. Чрез създаването на докосваща, „потапяща“ и изключително драматична ситуация „Наследство“ се обръща към живите и напомня как смъртта пресича пътищата ни и се преплита с интимното, социалното, политическото, философското и духовното. Както и за това, че мъртвите не изчезват, след като умрат, а се намесват в живота на живите и общуват с тях, напътстват ги, приканват ги да погледнат по различен начин на собствения си живот. От врата на врата, от лични пространства, пресъздадени в истории за смъртта, била тя близка или далечна, документалният театър на Щефан Кеги и Доминик Юбер говори за „житейския път“, по който нашето наследство се създава с всяка стъпка – между емоции и спомени, въпроси и очаквания.

Превод от английски език: Пламен Харманджиев