Белгийският режисьор Люк Пърсефал пише за неговата идея за театър в едно много лично и дълбоко есе.

Тези думи чух за първи път от един много възрастен театрален педагог, когато бях на 15 години. Те щяха да звучат все по-важно и пленително за мен в хода на професионалния ми път. Те отвориха очите ми за духовната пътека, която театърът разкрива пред нас.

Реално театърът наистина не е нищо повече от „писане върху пясък“. Малкото пари, които можеш да изкарваш в него, бързо свършват. Славата, към която много от нас се стремят в началото, бързо ни напуска и лесно се забравя. А що се отнася до пиесите и техните послания – те не са способни да променят нито света, нито пък човечеството. Всъщност може да се каже, че театърът е напълно безсмислено занимание. Но точно зад това прозрение се прокрадва въпросът за смисъла на 2 500 години безсмислен театър.

С годините, които трупах като актьор, а впоследствие и като режисьор, всички мои илюзии и патетични мечти за театъра се изпариха. Аз осъзнах, че не само театърът е безсмислен, но и че собственото ми съществуване, моята така наречена идентичност бяха изградени върху разбиране за смисъла, което неумолимо ме водеше към една огромна и неразгадаема въпросителна. „От нищо мъчно се добива нещо!“, казва Крал Лир. Поривът ми да играя и себеомразата, насадена ми от католическото възпитание като дете, ме доведоха до огромно отчаяние в началото на 1990-те. Животът ми бе безсмислен, безстойностен, а театърът, който така страстно бях избрал за себе си, не бе успял да дари щастие нито на мен, нито на никого другиго. Дълбините на моята депресия бяха необятни.

Но затова гладът да намеря отговор бе още по-силен. Без да го осъзнавам, бях принуден да търся по-внимателно и да формулирам въпросите си по-точно. Липсата на материално измерим ефект от театъра, както и преодоляването на компулсивното желание за създаване на ефект, всъщност бяха изключително освобождаващи. В действителност, що се отнася до това, което театърът създава, бихме могли да твърдим, че той е напълно безсмислен. И все пак човек винаги е ритуализирал нуждата си да придаде смисъл на театъра. Едни и същи универсални текстове, задаващи едни и същи въпроси за смисъла на живота и човешкото страдание, продължават да ни впечатляват дори когато нито един автор или драматург е успял да формулира подобаващ отговор. Тъй като този отговор се намира отвъд възможностите на човешкото съзнание, вероятността той да бъде намерен някога е нищожна.

Заслужава ли си тогава да продължаваме да го търсим? Дали това „търсене на смисъла“ не е нещото, което ни вдъхва живот? От него ли правещите театър черпят своята креативна енергия и в него ли намират своя адреналин? То ли води зрителите в театъра? Без това любопитство не би имало изкуство, религия и театър… а навярно и красота. Не е ли смисълът на театъра самото търсене? Незнанието, което иска да знае, ни води до прозрението, че много от това, което вярваме да бъде „нещото“, всъщност не е „нещото“. И каквото и да е то, ние не успяваме да го обозначим. Причината за този глад за истина не е видима, не е осезаема, невъзможно е да бъде уловена в думи. Това, което знаем със сигурност за нея, е, че тя проявява себе си в самото „търсене“. Самият факт, че театърът не успява да даде какъвто и да е отговор; че насилва артиста и зрителя да приемат тишината и празнотата и ги захвърля отново обратно в живота, без да им даде обяснение; изправя ги пред липсата на всякаква логика и ги учи сляпо да вярват в търсенето – това изглежда е единственият смисъл на безсмислието. Именно това е тази духовна пътека, която театърът следва по пътя към отхвърлянето на всяко понятие, отговор или отсъждане, за да можем да приемем тишината. Път, водещ към никъде. Толкова често това е централно за шекспировите пиеси – път, павиран със загуба и отхвърляне, който свършва със смирено прозрение или, ако предпочитате – със самоосъзнаване.

Кое е нещото, което е толкова освобождаващо в извървяването на този път?

Съзнаването, че „отговорът“ не съществува, те освобождава от задължението винаги да имаш подготвен отговор или поне от представата, че непременно трябва да отговориш. Дава ти свободата да твориш от позиция на незнание, да се доверяваш на интуицията си, на собствената си енергия и най вече на това, което сегашният миг ти предлага – на хората около теб. Дава на теб и на тези около теб свободата да „търсите“, като отговорът лежи скрит в самото търсене. Това търсене не е мотивирано от лична отговорност, а от колективен процес, освободен от псевдосигурности и предубеждения, случващ се с отворен взор и жива почуда. Създава пространство да се вгледаме в това, което е там и да работим с него със свободата на невинни деца. Предоставя на актьора свободата да играе заедно с и с респект към онова, което е там, вместо с това, което би трябвало да бъде там – стил на игра, който произлиза от уважението и вниманието към другия, от съзнанието за взаимна зависимост и от куража да се отдадеш напълно, вместо да изпаднеш в егомания. Този подход на игра предлага свобода, въздух и вдъхновение и създава удоволствие от поставянето на театралната сцена, удоволствие от живеенето. Това е обратната страна на депресията, породена от глада за постигане на ефект и успех. От това удоволствие и взаимност се раждат спектакли, които са „уникални“ именно поради своето невероятно енергийно качество – спектакли, които представят свят, който може да бъде създаден от точно тази група хора, а не от концептуалната мисъл на една раздирана личност. Тези спектакли се уповават на уважението и концентрацията върху това, което се случва на другия – внимание, споделено от актьори и зрители. Това е невероятна форма на отдаденост, която свързва чрез ритуална солидарност и не-самота зрители и актьори в тяхното търсене на „смисъла на безсмислието“. Момент на утеха, на споделено страдание или смях при осъзнаването, че не съществува оправдание за безсмисленото страдание и насилие, а само разбиране и може би момент на съпричастие.

„Писането върху пясък“ не е формула за успех. То е продължителното повтаряне, като мантра, на същите тези въпроси, чиито заветен отговор остава мълчанието. Било и мълчание, притежаващо страхотна сила: силата на катарзиса – момент на споделена съзнателност и разбиране за страданията на човека. Докато човечеството не е способно да вплете тази състрадателност в практиката на ежедневното си съществуване, то театърът ще продължава да пише мантрите си в пясъка. И ще продължи да ги повтаря, докато този ден настъпи. Да бъдеш служещ на този ритуал – това е единствената задача на театрала. Всичко останало е празна надежда. Щастието, наречете го освобождение, не е в това, което театърът и/или животът ти предлага, а е в това, което ти самият имаш да предложиш, отново и отново, не оставайки никакви следи след себе си. Това е проникновението, до което „писането върху пясък“ ни води.

Превод от английски: Пламен Харманджиев

Гледайте излъчването на спектакъла „Вуйчо Ваньо“ с режисьор Люк Пърсефал от 21 май, 19:00 ч. до 24 май, 19:00 ч. ТУК