Стоян Радев, режисьор на спектакъла „Ничия земя“ (Народен театър „Иван Вазов“), в интервю за фестивалния бюлетин.
Представлението „Ничия земя“ използва за основа известния едноименен филм на босненския сценарист и режисьор Данис Танович. Как киното се превръща в театър?
Действието във филма се развива на няколко места; киното дава възможност за почти документално пресъздаване на събитията – реални локации, реална предметно-битова обстановка… В моята театрална версия вниманието е съсредоточено само върху окопа и преживяванията на основните герои в него, а средата е условна. Тази формална разлика води със себе си и известни съдържателни промени, доколкото целият спектакъл се развива в един план, без смяна на гледната точка, без монтаж, без прекъсване на времевия поток. Тези специфични ограничения диктуват много подробно изграждане на всяка секунда от сценичния живот с повишено внимание към психологическия детайл и органиката във взаимоотношенията. Трудностите произтичаха точно от необходимостта да се появи това, което иначе във филма остава зад кадър, а – от друга страна – да се получи представа за цялостната картина през един неин фрагмент.
Има ли теми от филма на Данис Танович, които решихте да оставите на заден план?
Постарал съм се всички важни теми от филмовия сценарий да намерят място и в спектакъла. Когато разказът е посветен на действителни събития, случили се в близкото минало, отговорността е много голяма и пропуските биха били неприемливи. Ако в нашата интерпретация има някакъв различен нюанс, то той се състои в това, че можем да разглеждаме историята без пристрастията на нейния автор (пряк свидетел на сблъсъците) и в този смисъл да се концентрираме върху универсалните й значения, които я превръщат в притча.
Какво беше новото за Вас като режисьор при работата по тази постановка?
Този спектакъл ме срещна с две парадоксални открития. Първото е, че в един свят – попаднал в плен на фалшивите новини и интерпретации, откровената театрална бутафория и актьорите, играещи своите роли, могат да осигурят повече истина от т.нар. “живи предавания от мястото на събитието”. Второто е свързано с голямата, разработвана от край време, тема за човешката агресия. За мен в “Ничия земя” много отчетливо се явява проблемът, че войната се води по желание, защото хората не знаят как да живеят в мир, не могат да намерят мирно убежище, в което да реализират пълноценно себе си и вместо това остават в безкрайната инерция на противоборството и унищожението. Затова и конфликтите могат да бъдат лесно провокирани. Но въпросът не е просто да бъдат уличени и наказани подбудителите, а мирната перспектива да придобие конкретни съзидателни измерения. Без такъв хоризонт мрачната притегателна сила на разрушението ще продължи да доминира.
Въпросите зададе Любомир Парушев