Ранните спектакли на Лилия Абаджиева от края на 90-те я разкриват като един от най-ярките и своеобразни съвременни театрални творци. Постмодерната деконструкция и иронична игра с класически текстове (Хамлет, Отело, Ревизор, Чайка и др.) са характерните черти на експресивните визуално-движенчески спектакли на режисьорката. В очакване на Годо бележи прелом в работата й с избора да остане оптимално вярна на автора в подхода си към текста на Бекет.

Емблематичното за театъра на абсурда произведение прозвучава особено категорично. Режисурата плътно следва думите на Бекет и изважда във фокус екзистенциалната ситуация на персонажите, дълбочината на тяхното разочарование и отчаяние. Спектакълът се отличава със силни актьорски изпълнения. Цветан Алексиев оригинално и детайлно разработва образа на Владимир в стила на трагическата гротеска, а Стефан Денолюбов гъвкаво разиграва Естрагон със средстава на клоунадата. Във В очакване на Годо на Абаджиева текстът прозвучава като новооткрит.

„В очакване на Годо“ е повече екзистенциален, отколкото абсурден текст. Принадлежа на поколението на порасналите момичета и момчета, на генерацията с изгубените илюзии. Може би звучи патетично, но е факт. Отдавна достигнахме мечтите си. И отчаянието, което идва след усещането, че пътят не може да бъде извървян без нова утопия.
Лилия Абаджиева